Спусни се сутрин рано в моя ден,
покрий света ми с бяла пелена,
залъгвай ме, че още е до мен,
че кротко спи в ръцете ми сега.

Не пускай вече слънчеви лъчи,
да влизат в опустелия ми дом,
устата ми с резета залости,
не давай да излиза вече стон.

И нека в мене въздуха тежи,
да лепне като глина под дъжда,
с последен дъх откъснат призори,
дари покой на моята душа.

А после разтопи ме в мараня,
попивай ме у себе си докрай,
вземи ме, не оставяй ни следа,
и спомена за мене закопай.

Пръсни ме като утринна роса,
по всеки клон, листенце, или цвят,
разкрий ми красотата на смъртта,
в сърцето на един безсмислен свят.